Dubito, ergo cogito. Cogito, ergo sum

Следствието от големия град е градския транспорт. А тук той е доста добре огранизиран. Има няколко линии на метрото, две линии на трамвая. Нека фактът че са толкова малко не ви заблуждава, линиите са много дълги и покриват почти целия град и при големите скорости с които се движат не е проблем доста бързо да стигнеш до местоназначението. Но интересното са автобусите. Тук има много линии, кръстосващи целия град, движещи се на прилични интервали. Това, което би впечалило един чужденец (но не и британец) е факта че тук автобусите са двуетажни. С височина повече от четири метра, те се носят като лодки с голяма скорост както по широките булеварди, така и по тесни улички. Не знам какви изисквания има към шофьорите им, но майсторското им управление е наистина на висота. Освен това доколкото усещам и самите автобуси са много маневрени, което си е необходимост в теи тесни и криви улици. Интересен е факта че имат само една врата, отпред при водача, но това като че ли е следствие от начина на пла...

Това, което се набива първо в очи е че Дълин е много голям. Не толкова по население, колкото по площ. Това е лесно обяснимо като се вземе предвид факта че повечето къщи и сгради са на два етажа. Това важи и за обществените сгради, магазини и подобни. Единствено в центъра на града и бизнесцентровете могат да бъдат видени по-вече етажи. Това е хубаво, защото позволява на повече зеленина да се промъкне и извиси. А зеленина има наистина много. Не напразно наричат Ирландия Изумрудения остров. Из кварталите няма да срещнете (поне не толкова често) улици с еднакви сгради както във Великобритания, което прави градът по-разнообразен и не толкова объркващ. Центърът на града е странна смесица на архитектурни стилове, от тежкия имперски стил от времето на кралица Елизабет, до стъкло и алуминий. Но тук като че ли нещата са омекотени и не ме дразни както беше в Бърно. Следващия факт, който няма как да не отбележа са кривите улици. И това не важи само за малките квартални улици, но и за широките улиц...

Историята започва на Софийското летище. Бях силно почуден от загражденията заради, както по-късно научих, козирката на прехваления Терминал 2. Не стига че са странни, но са и грозни и безкрайно неудобни и тесни. Защо не можем да спретнем нещо малко по-нормално и функционално? Пристигнах доста по-рано и за мое щастие check-in-а беше отворен и с удоволствие се освободих от задължението да мъкна двете чанти със себе си. Успях да се уредя с двете бордни карти и то с места до пътеката (май страдам от някаква форма на клаустрофобия). След известно размотаване най-сетне се качихме на самолета и там се убедих във впечатлението, което добих на будапещенската автогара – а именно, че унгарките не се славят с кой знае каква красота. Може да са секси или страстни (нямах възможност да го проверя на практика), но красота – не. Полетно време – един час, някакви фъстъчки и сокче, нищо интересно. Е, похвално е че пилота не кацна като пилотираща маймуна, а доволно гладко и спокойно. Даже спирането мина б...

Вече разбрах на какво ми прилича Братислава – на едно голямо село. Е, не съвсем на село, но така е думата. По-скоро на старо градче, обединено с околните, позастроени с блокове, села. И за да не съм голословен си разрешавам да ви представя документирано под формата на снимки житните полета и горички, които трябва да премина за да стигна до квартала в който е квартирата ми. Преди доста време една колежка, прибирайки се заедно от вестника, споменаваше че живея в трети картофен пояс на София. Е, Ваня, сега живея вероятно във втори житен пояс на Братислава. И не знам що за архитекти е има градът през годините, но май в центъра е кът да се намери права улица и най-вече правоъгълно строително петно. Почти всичко е под формата на триъгълници и дъги, което не е толкова зле, но понякога дразни, особено когато си нов в града и се опитваш да се ориентираш. Не е много по-различно положението и в по-крайните квартали, но поне не е до такава степен фрапантно. Друго, което ми се наби на очи (отнов...

Реших че уикенда е прекрасно време за разходка, а и не ми се висеше затворен в стаята. Така че реших да опна пергели и да видя що за град е това. И естествено тръгнах по познати маршрути. Които обаче ме доведоха до непознати места, а именно стария град. Не знам колко стара е Братислава, но, изключая крепостта на хълма, стария град ми изглежда на неповече от 300-400 години. Видях че Моцарт е живял тук, както сигурно и стотици други световно известни и неизвестни люде. Това, което ми хареса беше че къщите са поддържани и то добре. Уличките са чисти, има знаци, указващи направленията. Но това, което развали впечатлението ми беше факта, че на почти всяко възможно място е изникнало кафене, ресторант, магазин и какво ли още не. То хубаво да сложиш няколко магазинчета със сувенири за да привличаш туристите и кафенета за да има къде да си починат, но това беше просто прекалено. Буквално приземния етаж на всяка къща беше преустроен в нещо. Разбирам да продаваш сувенири, свързани с човека или с...

Първото нещо с което се сблъсках в Братислава беше автогарата. Като начало ми се стори доста мизерна и мръсна. И затворена. Е вярно че се появих в два и половина през нощта, но все пак става въпрос за столица на държава, намираща се почти в центъра на Европа. Заобиколен от няколко бизнессгради от стъкло и алуминий, искрящи в нощта, виждайки пред себе си една мизерна постройка, мръсна, неподдържана, очукана от времето, се почувствах едновреммено върнат 30 години назад, във времето на Тато в някое провинциално градче, забравен от бога и хората, и в центъра на някой бизнесцентър, заобиколен от пари и светлини. След като отвориха и имаше къде да седна (в четири сутринта) отново ми направи впечатление контраста: от една страна касите, изградени в съвременен стил и салона, макар и боядисан, но захабен, изтъркан и овехтял. Тук-таме се мяркаха скитници, дремещи по пейките (и аз с тях), сънени хора, запътили се на работа, бодро крачещата охрана, млади хора, зареждащи будките с преса, като цяло ...

Тук ще се опитам да нахвърля първите си впечатления от Братислава докато са още пресни в главата ми. Отново се наложи да пътувам с автобус и отново си припомних колко неприятно е това. Уж автобуса беше от новите, с тоалетна, хладилници и какво ли не, но шофьорите бързо са го побългарили и тоалетната служи за склад, хладилниците са само за шофьорите, няма стюардеса. Поне тези спираха относително начесто за да задоволявам никотиновия си глад. В автобуса имаше вгдадено DVD и пускаха някакви филми, но се намери един идиот и пробута два филма на, да го нарека, религиозна тематика, които хич не ми се понравиха, а май и на повечето от пътниците. Ако не висяхме почти три часа на Калотина и поне час и половина на сръбско-унгарската граница щяхме да пристигнем още по-рано, но и така пристигнах в два и половина сутринта на автогарата в Братислава. Както сам се убедих, по това време отворени заведения няма, нямах монети за автомат за кафе, който впоследствие видях че е развален. Поне банкоматите ...

Както винаги все не ми идва тръпката за писане, но сега (един след полунощ) не ми се спи, прекалено горещо е (20-22 градуса) за спане и сметнах че не би било лошо да взема и да попиша. Нравите на местните жители са ми интересни, особено ако ги сравнявам с тези на хората от централна и западна Европа. Например мъжете се здрависват винаги, даже и да не са толкова близки, а прегръдката и даже целувката не са нещо необичайно, даже се смята за нормално и е признак на близки, приятелски отношения. Интересен е факта че мъже и жени не се ръкуват, макар че се поздравяват винаги. Явно тук различията са заложени по-силно отколкото другаде и физическия контакт се смята за подходящ само за мъже и жени, които са в, да го наречем, по-интимни отношения. Това би могло силно да учуди един французин, за който целувките са нещо нормално и обикновено нямат сексуален привкус. От друга страна здрависването и особено прегръдката биха почудили един немец, защото доколкото има наблюдения те пък избягват физиче...

Отлагам писането на този пътепис една седмица най-вече от мързел. А и се опитвам да избистря в ума си думите и изразите, то не че съм кой знае какъв писач, но все пак. Покрай завършването на един важен проект с колеги ходихме по нощни заведения. Това си беше геройство за мен, защото не съм любител на подобни забавления и късно вечер никак не е лесно да бъда замъкнат някъде, особено в компания на не толкова познати хора. Първото посещение беше на кръчма английски тип. Не знам защо тук сервитьорите са толкова странни? Попитахме за водка от определена марка и след като се оказа че я имат в наличност – нищо. Трябваше да викнем отново и този път твърдо да кажем че я искаме. И когато бутилката свърши се оказа че няма втора такава. Което ме наведе на мисълта че тук май държат само по една бройка от вид. Което си е странно, но май местните не са свикнали да „обслужват туристи“. Но при разумни инвестиции и добра програма за развитие тук туризма може да намери златно средище, най-малкото зарад...

Да се говори за Баку не е лесно. Като за начало това е град с повече от три милиона жители. При условие че Азербайджан има население по-малко от България това означава много неща. Освен това близостта до морето променя много от представите за столица на държава, намираща се официално в Европа. Първото нещо с което се сблъсква всеки новопристигнал е миризмата на нефт. Тя те посреща още по пътя от летището, слаба, неособено натрапчива. След няколко часа свикваш и даже не я усещаш. Нормално е да я има, защото част от преработвателните мощности се намират буквално в чертите на града. Между другото нефтени кули се забелязват на най-странни места, като частни дворове, в близкия шелф, както и самотни постройки току покрай пътищата. Нефтът е може би най-сериозното перо в бюджета на Азербайджан. Другото са различните хайвери от есетрови риби – Каспийско море е пълно с тях. Доколкото съм чел тази държава има най-големия световен износ на черен хайвер в света. И тук, стига да си фен, можеш да н...

Тръгвайки за насам (Баку, Азербайджан) се бях приготвил да пристигна на някое странно и далечно място, изпълнено с хора, различни от тези с които съм се сблъсквал до сега. И първите дни сякаш страховете ми се оправдаха. Но не ми трябваше много време за да се огледам, ослушам и да видя, че хората са си хора, взаимоотношенията са си човешки и няма нищо толкова различно и странно, че да не мога да го разбера и приема. За начало малко генетика. Хората тук са сякаш странна смесица на няколко типа, могат да бъдат открити руси, по-скоро славянски тип дошли явно от Русия, преобладаваща част тъмнокоси, с мургава кожа, вероятно това са типичните азери. Освен това се усеща и немалко присъствие на черти от монголоидната раса, което първоначално малко ме учуди, но имайки предвид наличието на такива народности в бившия Съветски Съюз, нещата си дойдоха на мястото. Стори ми се интересен факта че средния ръст на хората е по-малък от този, който наблюдавам в България и който видях в Чехия, Словакия и ...

Живота ме запрати в Баку. Нелош град, приятни хора, сериозна работа. Като ново начало реших да си сменя платформата за блог. То не че пиша толкова често, но... тук като че ли се чувствам по-удобно. Надявам се скоро да спретна една галеерийка за феновете на виртуалните разходки из света. П.П. Ето и обещаната галерия: http://www.flickr.com/photos/25856401@N00/tags/baku/