Историята започва на Софийското летище. Бях силно почуден от загражденията заради, както по-късно научих, козирката на прехваления Терминал 2. Не стига че са странни, но са и грозни и безкрайно неудобни и тесни. Защо не можем да спретнем нещо малко по-нормално и функционално?
Пристигнах доста по-рано и за мое щастие check-in-а беше отворен и с удоволствие се освободих от задължението да мъкна двете чанти със себе си. Успях да се уредя с двете бордни карти и то с места до пътеката (май страдам от някаква форма на клаустрофобия). След известно размотаване най-сетне се качихме на самолета и там се убедих във впечатлението, което добих на будапещенската автогара – а именно, че унгарките не се славят с кой знае каква красота. Може да са секси или страстни (нямах възможност да го проверя на практика), но красота – не. Полетно време – един час, някакви фъстъчки и сокче, нищо интересно. Е, похвално е че пилота не кацна като пилотираща маймуна, а доволно гладко и спокойно. Даже спирането мина без особено ускорение. След слизане от самолета следвашо обикаляне из разни коридори докато се стигне до транзитна зала. Знам че тези лабиринти се правят с цел скрийнинг, но този факт не ги прави по-малко досадни.
След кратка разходка из транзитна зала отбелязах няколко притеснителни факта: никъде не се пуши, има само три магазина на кръст и две кафенета. Това че имаше безплатна WiFi връзка не може да компенсира предишните факти. Отгоре на всичко опита ми да си купя музикален диск с унгарска музика (Руби Лакатош и/или чардаш би било перфектно) се увенча с неуспех поради факта че на летището не се продава никаква музика. Ще го преживея, но явно няма да се уредя с някакъв сувенир от летището на Будапеща. Разхождах се, проведох няколко чата през скайпа, послушах музика и хайде на следващия самолет.
Този път сред инструкциите имаше и как се слага и оперира със спасителна жилетка. Какво да се прави като ще минаваме покрай или пресичаме голям воден басейн (даже два в този случай). Унгарците минават накратко с видеофилмче, тримерна анимация, в която доста от движенията и фигурите бяха доволно неестествени, но не прекалено. Този път хапването беше някакъв мижав сандвич, сок и кафе. Не че бях толкова прегладнял, но явно за толкова път толкова се полага. Този път положението на седалката ми беше такова че можех да си изпъна краката доста напред без да се притеснявам от нищо. И след два часа и половина кацнах в Дъблин, следваше обичайния лабирин за пристигащи, преминаване на граничен контрол като европеец – лична карта и 15 секунди за анализиране дали не е фалшива и дали е моя, малко чакане (десетина минути) за багажа, кратък път за излизане и такси. Там се оказа че си има нарочни служители, които се грижат за реда при такситата, насочват, помагат и т.н. Метнах се с багажа си, тръгнахме, но пътя, който последва надмина всички ми очаквания – 50 километра. На картата ясно се вижда че летището е в северната част на Дъблин, а квартала, където е хотела ми в южната, но не очаквах да е толкова далеч. Добре че имах телефона на съдържателката иначе шофьора нямаше добра представа къде трябва да отидем. И след кратко обикаляне пристигнах жив и здрав на мястото, нанесох се, изслушах обясненията на съдържателката (словоохотлива дама над средна възраст) и блажено заспах приключвайки един 3000 километров пробег.
И както обикновено – чакайте продължение
П.П. Ето и първата галерия от Дъблин: http://picasaweb.google.com/rninov/Dublin30092009?feat=directlink
Пристигнах доста по-рано и за мое щастие check-in-а беше отворен и с удоволствие се освободих от задължението да мъкна двете чанти със себе си. Успях да се уредя с двете бордни карти и то с места до пътеката (май страдам от някаква форма на клаустрофобия). След известно размотаване най-сетне се качихме на самолета и там се убедих във впечатлението, което добих на будапещенската автогара – а именно, че унгарките не се славят с кой знае каква красота. Може да са секси или страстни (нямах възможност да го проверя на практика), но красота – не. Полетно време – един час, някакви фъстъчки и сокче, нищо интересно. Е, похвално е че пилота не кацна като пилотираща маймуна, а доволно гладко и спокойно. Даже спирането мина без особено ускорение. След слизане от самолета следвашо обикаляне из разни коридори докато се стигне до транзитна зала. Знам че тези лабиринти се правят с цел скрийнинг, но този факт не ги прави по-малко досадни.
След кратка разходка из транзитна зала отбелязах няколко притеснителни факта: никъде не се пуши, има само три магазина на кръст и две кафенета. Това че имаше безплатна WiFi връзка не може да компенсира предишните факти. Отгоре на всичко опита ми да си купя музикален диск с унгарска музика (Руби Лакатош и/или чардаш би било перфектно) се увенча с неуспех поради факта че на летището не се продава никаква музика. Ще го преживея, но явно няма да се уредя с някакъв сувенир от летището на Будапеща. Разхождах се, проведох няколко чата през скайпа, послушах музика и хайде на следващия самолет.
Този път сред инструкциите имаше и как се слага и оперира със спасителна жилетка. Какво да се прави като ще минаваме покрай или пресичаме голям воден басейн (даже два в този случай). Унгарците минават накратко с видеофилмче, тримерна анимация, в която доста от движенията и фигурите бяха доволно неестествени, но не прекалено. Този път хапването беше някакъв мижав сандвич, сок и кафе. Не че бях толкова прегладнял, но явно за толкова път толкова се полага. Този път положението на седалката ми беше такова че можех да си изпъна краката доста напред без да се притеснявам от нищо. И след два часа и половина кацнах в Дъблин, следваше обичайния лабирин за пристигащи, преминаване на граничен контрол като европеец – лична карта и 15 секунди за анализиране дали не е фалшива и дали е моя, малко чакане (десетина минути) за багажа, кратък път за излизане и такси. Там се оказа че си има нарочни служители, които се грижат за реда при такситата, насочват, помагат и т.н. Метнах се с багажа си, тръгнахме, но пътя, който последва надмина всички ми очаквания – 50 километра. На картата ясно се вижда че летището е в северната част на Дъблин, а квартала, където е хотела ми в южната, но не очаквах да е толкова далеч. Добре че имах телефона на съдържателката иначе шофьора нямаше добра представа къде трябва да отидем. И след кратко обикаляне пристигнах жив и здрав на мястото, нанесох се, изслушах обясненията на съдържателката (словоохотлива дама над средна възраст) и блажено заспах приключвайки един 3000 километров пробег.
И както обикновено – чакайте продължение
П.П. Ето и първата галерия от Дъблин: http://picasaweb.google.com/rninov/Dublin30092009?feat=directlink
Коментари