сряда, 28 октомври 2009 г.

Нови галерии

Ето две нови галерии от Ирландия:
Foxrock
Dublin

неделя, 18 октомври 2009 г.

Дъблин – Градът (продължение)

Следствието от големия град е градския транспорт. А тук той е доста добре огранизиран. Има няколко линии на метрото, две линии на трамвая. Нека фактът че са толкова малко не ви заблуждава, линиите са много дълги и покриват почти целия град и при големите скорости с които се движат не е проблем доста бързо да стигнеш до местоназначението. Но интересното са автобусите. Тук има много линии, кръстосващи целия град, движещи се на прилични интервали. Това, което би впечалило един чужденец (но не и британец) е факта че тук автобусите са двуетажни. С височина повече от четири метра, те се носят като лодки с голяма скорост както по широките булеварди, така и по тесни улички. Не знам какви изисквания има към шофьорите им, но майсторското им управление е наистина на висота. Освен това доколкото усещам и самите автобуси са много маневрени, което си е необходимост в теи тесни и криви улици. Интересен е факта че имат само една врата, отпред при водача, но това като че ли е следствие от начина на плащане. Влизайки в автобуса трябва да платиш транспорта. Можеш да го направиш по няколко начина: кеш, но само с монети като обявиш на шофьора до коя спирка си, защото цената зависи от броя на спирките, които ще пропътуваш. Ако нямаш точна сума получаваш една бележка с остатъка, която можеш да осребриш когато искаш в централното бюро на фирмата-превозвач. Можеш да пътуваш с билети, които отново се купуват от централното бюро. Все още не съм разучил идеята на тези билети, но за сега и не проявявам интерес в тази насока. Третия начин е със смарткарта, която е за 30 дни, всички линии на автобусите, има и такива, които включват метро и трамваи, но аз нямам нужда от такава за момента. В момента се разкарвам именно със смарткарта и е много удобно, не се налага да нося един джоб монети за да съм сигурен че мога да си платя транспорта. На втория етаж на автобусите не се допускат правостоящи, което е много разумна идея, защото при някой от завоите можеш да излетиш към стъклото колкото и здраво да си се хванал. Ако автобуса е пълен, шофьора въобще не спира на спирките, освен ако няма някой за слизане. Ако никой не натисне бутона за да покаже че иска да слезе и никой на спирката не махне с ръка автобуса просто подминава и продължава нататък. Спазването на разписанието е малко условно защото още не мога да схвана какво точно означават времевите таблици по спирките. Както в Чехия на спирките не се пуши. Не съм видял какви са глобите, но и се опитвам да спазвам правилата. Като цяло транспорта е добре уреден, покрива всички квартали и ходенето до спирката обикновено не надвишава стотина метра, изключая крайните квартали.
Вчера си направих разходка до морето. За щелта избрах едно пристанище, което се оказа на 15 минути с автобус от мен, в квартал на Дъблин – Dun Laoghaire. От тук тръгва ферибоот до Уелс, Holyhead, който прекосява разстоянието за само два часа (този, който пътува от Дъблин до Ливерпул се разхожда 6 часа) и освен това приема пешеходци. С една дума както си маам гаци мога да си купя билет и да се кача на ферито и да стигна Великобритания. Разбира се пристанището не е само за ферибоота, има пристани за яхти, много яхти. Има и сух док за ремонта им, където можеш да позяпаш основно ветроходни яхти. Изградени са две стени, които почти затварят пристанището и осигуряват спокйни води за яхтите и ферибоота. Като цяло беше интересно и не чак толкова впечатляващо. Снимки от пристанището можете да видите тук.

И както винаги – следва продължение

неделя, 11 октомври 2009 г.

Дъблин – Градът

Това, което се набива първо в очи е че Дълин е много голям. Не толкова по население, колкото по площ. Това е лесно обяснимо като се вземе предвид факта че повечето къщи и сгради са на два етажа. Това важи и за обществените сгради, магазини и подобни. Единствено в центъра на града и бизнесцентровете могат да бъдат видени по-вече етажи. Това е хубаво, защото позволява на повече зеленина да се промъкне и извиси. А зеленина има наистина много. Не напразно наричат Ирландия Изумрудения остров. Из кварталите няма да срещнете (поне не толкова често) улици с еднакви сгради както във Великобритания, което прави градът по-разнообразен и не толкова объркващ. Центърът на града е странна смесица на архитектурни стилове, от тежкия имперски стил от времето на кралица Елизабет, до стъкло и алуминий. Но тук като че ли нещата са омекотени и не ме дразни както беше в Бърно.
Следващия факт, който няма как да не отбележа са кривите улици. И това не важи само за малките квартални улици, но и за широките улици в града и около него. Това се обяснява лесно с исторически причини и неприкосновеността на частната собственост. Посто улиците са били такива преди сто и повече годни и никой не мисли да ги изправя. Дали е добро или лошо нека всеки сам прецени. Говорейки за улиците няма как да не отбележа един факт – тук няма номера на къщите. Има имена. Разбира се има и изключения, но много редки. Това може да е много объркващо за чужденеца (понякога и за таксиметровеите шофьори), но явно хората са свикнали с имената и нямат (отново) интерес и/или желание да променят статуквото. Друго забележително са излетите от бетон тротоари (а и някои улици). Както можете да забележите на снимките бетона се изглажда, подравнява, оформя с желание и прецизност и освен функционален и здрав е и достатъчно естетичен.
Съдейки по квартала в който живея градът е чист. Разбира се почти постоянния вятър не помага много за чистотата, но ако трябва да го сравнявам с Баку, то тук нещата са в порядъци по-добре. Освен това никой (почти) не си разрешава да хвърля боклуци по улиците и въпреки факта че има много малко кошчета по улиците е чисто. Не знам дали големите глоби за нещо, хвърлено на улицата са дали своя ефект или просто хората са съзнателни, но е чисто. Е, не бих сравнявал чистотата с тази на Рен или Суонзи, но да не забравяме че това е столица, а както съм забелязал всички столици са малко или повече мръсни.
Галерията със снимки можете да видите тук

И както винаги – очаквайте продължение

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Дъблин - Пътуването

Историята започва на Софийското летище. Бях силно почуден от загражденията заради, както по-късно научих, козирката на прехваления Терминал 2. Не стига че са странни, но са и грозни и безкрайно неудобни и тесни. Защо не можем да спретнем нещо малко по-нормално и функционално?
Пристигнах доста по-рано и за мое щастие check-in-а беше отворен и с удоволствие се освободих от задължението да мъкна двете чанти със себе си. Успях да се уредя с двете бордни карти и то с места до пътеката (май страдам от някаква форма на клаустрофобия). След известно размотаване най-сетне се качихме на самолета и там се убедих във впечатлението, което добих на будапещенската автогара – а именно, че унгарките не се славят с кой знае каква красота. Може да са секси или страстни (нямах възможност да го проверя на практика), но красота – не. Полетно време – един час, някакви фъстъчки и сокче, нищо интересно. Е, похвално е че пилота не кацна като пилотираща маймуна, а доволно гладко и спокойно. Даже спирането мина без особено ускорение. След слизане от самолета следвашо обикаляне из разни коридори докато се стигне до транзитна зала. Знам че тези лабиринти се правят с цел скрийнинг, но този факт не ги прави по-малко досадни.
След кратка разходка из транзитна зала отбелязах няколко притеснителни факта: никъде не се пуши, има само три магазина на кръст и две кафенета. Това че имаше безплатна WiFi връзка не може да компенсира предишните факти. Отгоре на всичко опита ми да си купя музикален диск с унгарска музика (Руби Лакатош и/или чардаш би било перфектно) се увенча с неуспех поради факта че на летището не се продава никаква музика. Ще го преживея, но явно няма да се уредя с някакъв сувенир от летището на Будапеща. Разхождах се, проведох няколко чата през скайпа, послушах музика и хайде на следващия самолет.
Този път сред инструкциите имаше и как се слага и оперира със спасителна жилетка. Какво да се прави като ще минаваме покрай или пресичаме голям воден басейн (даже два в този случай). Унгарците минават накратко с видеофилмче, тримерна анимация, в която доста от движенията и фигурите бяха доволно неестествени, но не прекалено. Този път хапването беше някакъв мижав сандвич, сок и кафе. Не че бях толкова прегладнял, но явно за толкова път толкова се полага. Този път положението на седалката ми беше такова че можех да си изпъна краката доста напред без да се притеснявам от нищо. И след два часа и половина кацнах в Дъблин, следваше обичайния лабирин за пристигащи, преминаване на граничен контрол като европеец – лична карта и 15 секунди за анализиране дали не е фалшива и дали е моя, малко чакане (десетина минути) за багажа, кратък път за излизане и такси. Там се оказа че си има нарочни служители, които се грижат за реда при такситата, насочват, помагат и т.н. Метнах се с багажа си, тръгнахме, но пътя, който последва надмина всички ми очаквания – 50 километра. На картата ясно се вижда че летището е в северната част на Дъблин, а квартала, където е хотела ми в южната, но не очаквах да е толкова далеч. Добре че имах телефона на съдържателката иначе шофьора нямаше добра представа къде трябва да отидем. И след кратко обикаляне пристигнах жив и здрав на мястото, нанесох се, изслушах обясненията на съдържателката (словоохотлива дама над средна възраст) и блажено заспах приключвайки един 3000 километров пробег.
И както обикновено – чакайте продължение

П.П. Ето и първата галерия от Дъблин: http://picasaweb.google.com/rninov/Dublin30092009?feat=directlink