Това пътешествие беше планирано от доста време и ето, дойде момента да го осъществим с моята половинка. Подготовката беше сериозна, проучени бяха доста материали, страници, книги и имайки план го осъществихме.
В началото беше пътуването. Малко по-дълго от поносимата граница, но все пак достатъчно удобно. Пристигнахме успешно в Мадрид, летище Barajas и това постави началото на едно доста интересно и предизвикателно пътешествие. Като начало не мога да кажа много добри неща за самото летище. Да, граничния контрол е автоматизиран, работи добре. Но до тук с добрите новини. Повечето надписи (когато ги има) са на испански, което не помага много на чужденците. Указателите са често неясни и ако не се движите с останалите пътници рискувате да се объркате, замотаете и да си увеличите излишно пътя. Не знам кой е проектирал това летище, но поради неясни за мен причини е решил да го направи огромно. Разстоянията са неприятно големи, има и пътуване с влакче (което е приемливо имайки предвид подобни практики в Мюнхен, Франкфурт и други).
Всъщност повечето време се движиш по едни дълги коридори, направени без много смисъл. Съмнявам се сигурността и мониторинга да са били причината за разстоянията, виждал съм по други летища много по-елегантни и ефективни решения (примерно извитите коридори на Бен Гурион). Подвижните ленти не са достатъчно. Най-сетне поуморени стигнахме до лентите с багажа. И тук имаше едно голямо чакане. Разстоянията си казват своето и докато дойде багажа ни минаха повече от 20 минути. Което е изнервящо и неприятно. Архитектурата беше странна, едни големи лампи с отражатели, които могат да ти докарат и депресия.
След като вече се сдобихме с багажа си излязохме и започнахме комуникация с шофьора, който ни очакваше. И в този момент се сблъсках с реалността в Испания. Там има туристи, но е пресилено да се каже че има туризъм. Единици са хората, имащи някакъв контакт с туристи и знаещи друг език освен испански. Освен това нашия шофьор беше от Колумбия и от тук започнаха постоянните ни срещи с емигранти от много крайща на света, започвайки от цяла Южна Америка, през Източна Европа, Китай, Индия... Големият проблем е лошото им владеене даже и на испански или ако са от Америка много странния им език, който се оказва доста далеч от познатия ми испански. Добре че шофьора ни знаеше къде отиваме и пътуване до хотела макар и не кратко не беше свързано с особени премеждия.
Следващото с което се сблъскахме и потресе личното ми естетическо чувство беше смесицата на стилове. Аз разбирам че в земите на Испания са оказали влияние много култури и стилове. И това си личи по многото ориенталски елементи в архитектурата под формата на сводове, прозорци, орнаменти. Но испанците (поне в Мадрид) смесват стиловете в съседни или много близки сгради. До Кралската Опера изпълнена в елегантна смесица на стилове можете да видите строгите прави линии на съвременен хотел от стъкло и алуминий. За мен би било нормално да има отделни квартали, подчинени в по-голяма или по-малка степен на някакъв стил, но тук какафонията е пълна.
След кратка почивка ин разопаковане се насочихме към следващата ни цел, ресторант Ботин. Това според Гинес е най-стария ресторант в света. Но вие не очаквайте някаква фенси сграда, тълпи туристи, нещо голямо, внушително. На външен вид това е една стара, с нищо незабележителна сграда.
и само надписа може да подскаже че това е нещо интересно. От вътре Ботин изглежда като стара, задушевна кръчма. Подозирам че това е търсен ефект и мога само да похваля собствениците че са се справили много добре със задачата.
След като се разположихме на масата се огледах и забелязах че поне половината от гостите са местни хора, а не туристи и просто са дошли да вечерят. Това създава много приятна атмосфера в която човек да се отпусне и да се наслади на храната. За чест на управителите ресторанта има меню и на английски, което определено ни беше от полза при избора.
Както се вижда ресторанта не предлага 10 страници ястия, но избора е достатъчно разнообразен за да задоволи и по-капризни клиенти като нас. Сред ястията имаше даже и печено прасенце-сукалче (което не избрахме по разбираеми причини). Аз заложих на телешко, половинката ми на пилешко като подкрепихме вечерята със съответно червено и бяло вино. Там се предлагаша много удобни половинки вино. Все пак не е задължително да изпиеш цяла бутилка или да налагаш на партньора си какво вино ще се пие.
След като хапнахме добре се насочихме бавно и спокойно към хотела. И наистина се оправда факта, за който всички пишат - това че испанците излизат навън след залез слънце и тогава за тях започва живота. Улиците бяха пълни с хора, които се разхождаха или се запътваха към някое заведение.
И както предполагате от заглавието, очаквайте следващата част.
Коментари